Един ден, когато животът ни смачка достатъчно, ние няма да имаме смелостта, невинността и безгрижието да лежим така на улицата. Да лежим на стълбите пред вратата на склад и да заспиваме в прегръдките на думите си. Може би дори няма да помним тези моменти. Или ще се сещаме за тях с лек срам и скрит копнеж за това, което тогава ще сме изгубили.

Вятърът, който разнася натрапчив мирис на подправки от един от многото магазини на спокойната улица в съботния ден ще бъде погребан някъде там в най-съкровените ни спомени. Носталгия по лекия полъх в приятния летен ден и твоят чуруликащ, звучен смях, и сънените ти очи, как тихо се излягаш до мен. Неусетно бързо заспиваш и не подозираш за случващото се около теб, за вдъхновението, което се застоява все повече с всеки твой отнесен дъх.

Дали ще бъдем достатъчно силни, за да запазим тази непринуденост?

Яна Василева, X a

Огледалото усети движение и като всеки път очакваше безкрайно познатите му две очи. Те никога не се променяха, но образът беше все различен. Той ту се любуваше на спокойната си стойка, допълнена с нежно разпиляна по раменете коса, ту критикуваше изящните си форми, които всъщност бяха достатъчно далеч от изящни. Този път обаче не се виждаха обаче чипият нос или плътните, но безчувствени устни, нито дори дълбокият втренчен поглед, способен да прободе всеки вид материя. Сега огледалото откриваше една необяснима небесна гледка, чийто смисъл бе още по-непонятен. Хоризонтът беше затиснат с плътен слой розови облаци, от които градът отдолу се озаряваше в мистериозно сиво-синкаво, като кристално ясна мъгла. Вдъхваше самотна хладина, каквато досега не бях усещала. Допира на крака ми до студените плочки на банята разми образа, а когато дръпнах завесата, той окончателно се скри. Разтопих се в контраста между горещата вода и ледените плочки, в които тя се разбиваше безмилостно. В този момент всичките ми мисли се уравновесиха. Очите, напълно изпарени от тялото, се промъкнаха през отдушника и отлетяха в атмосферата. Може би търсеха нещо, искаха да се влеят в една душа. Намираха се точно в центъра на огледалото. Издигах се бавно, но някой ме чакаше в небето. Подпрях лакти върху розовото облачно поле, беше като безкрайна цъфтяща вишна. Листенца от нея се откъсваха и изчезваха в пространството. Но вместо аромат, разпръскваха мраз. Но не като онзи, който ти щипеше бузите, когато отиваше да се пързаляш с шейна, нито онзи, който клати така или иначе голите клони на дърветата, или ти брули лицето на път за вкъщи. Този беше друг. Той се загнездваше в най-сигурното кътче на душата и рушеше фасади, градени с привидно внимание, но накриво. Не беше силен, но почувствах как обви ръце около кръста ми и ме дръпна рязко надолу. В отчаян опит за спасение протегнах ръка нагоре, търсейки така бленуваната си душа, но там беше само чистата синевина, която сега беше празна и самотна. Отдолу градът бе нехаещ и спокоен. Не си ли даваше сметка за студа навън, или пък самият град беше също толкова студен? Не забелязваше ли висящия таван, та той се сгромоляса толкова фатално.

Яна Василева, X a

„Нито един човек не загива за истината. Героите загиват за това, което искат да е истина!”

На 12 януари 1873 година приключва разпитът на Васил Левски пред Извънредната комисия. Два дни след това е постановена присъдата – „смърт чрез обесване”. Протоколът е изпратен в Цариград.

Дяконът отдавна е разчистил сметките си със своя Бог. Той е България! Предсмъртната му изповед е пред Нея.

Народе! Дойде време разделно – аз да бъда обесен, ти да продължиш напред. Светът си тръгва от мен! Виж ме, твоят карловец, сам в затвора със строшени крила. Всичко бих дал да стигна до края, но знайно е, че край няма. Преди да разлюлея бесилото, искам да знаеш, че каквото съм правил, правил съм го за теб. За чиста и свята република!

Народе, толкова беше с мен – Васил Дякон Левски! Всичко има край, вечна е само надеждата. Би било жалко, ако с обесването ми увисне на примката и идеята, която пробуди робската земя. Ти знаеш, че „Ако загубя, губя само мене си”.

Прости ми, ако съм ти давал повече опиум, отколкото можеше да понесеш. Ако съм бил алчен кръчмар, който те е опивал с „лудо вино”, за да ти вземе не само кесията, а и душата!

Народе, често оставах сам! Търсех те, но ти бягаше от мен. Защо? Сега ще ме търсиш, но ще бъдеш сирак! Кръгъл! И сам!

Народе, ето го краят. Аз не съм смъртник, излязъл в отпуск в живота! Всеки ден е последен. Остава само едно – да разлюлея Бесилото!

Утре, когато изстине карловската ми кръв и тялото ми замръзне в едно с въжето, ще чуеш вълчи вой! Той ще ме оплаче!

Заклевам те, българино, търси ми гроба. Когато го намериш, прошка ще намериш!

На 18 февруари 1873, във вторник, пазарен ден, рано сутринта Левски е изведен от килията за опасни престъпници.

Тъпани и зурли го водят към бесилото – блед, измършавял, безизразен в лицето, примирен, наметнат с турски шинел. На шията му виси табела „с греховете му”. Всяка прилика не е случайна.

Кръст няма, има бесилка! Като врата към небето, към Рая и Ада! И поп има . . . И Покаяние?! За какво?!

От далечната белота на полето някаква жена, облечена в черно, махаше с ръце и тичаше към бесилото!

БЪЛГАРИЙО! . . . БЪЛГАРИЙО! . . .

Мълвата е вечният скитник по пътищата на живота. Таза мълва казва, че седемнадесет заптиета са уловили неуловимия български дух край Къкрина. Те може и да не са били наясно, че остават в историята като седемнадесетте юди - злодеи, че оставят сирак един велик страдалец - народ.

Мълвата казва, че заптиетата топели снега из двора на ханчето, защото, бягайки, Левски хвърлял бели меджидиета, за да останат парите за народа. Tия бели пари търсели и хората, когато по-късно идвали на групи и мълчаливо пълнели торбите си със сняг.

Мълвата говори обаче, че те палели и свещи на отпечатъка в снега, където паднал ранен Левски. Мъжете пушели, а жените стоели в черно и се кръстели пред малката икона, сложена в снежния силует на Апостола. Някой даже покрил отпечатъка с конски чул, за да не го засипе снегът. Гарваните летели ниско и стръвно и като че ли искали да го изкълват, но хората го бранели гневно с тоягите си !

Мълвата шепти даже, че най-буйният селянин взел брадвата и почнал да сече плета, на който увиснал Дякона. После грабнал главня от огъня и го запалил. Искрите се разхвърчели из небето като огнени светулки. Гарваните се изплашили и отлетели панически вдън гори тилилейски.

Легендата разказва, че тогава се запалил самият снежен отпечатък над Апостола. Лумнал страшен пламък, а от него излязъл духът му и тръгнал по българската земя... Смаяните селяни забравили за белите пари, прекръстили се смирено и тръгнали бодро след него, озарени и вярващи !

Плетът станал на пепел и вятърът го пръснал нищото.

Мълвата твърди, че всичко това е измислица, но възглавницата, на която за последно е лежала „лудата глава“ на Дякон Игнатий, наистина пази нейния отпечатък и бунтовните мисли, които ни спасяват да останем „НАРОД ????"