ЯНА ВАСИЛЕВА

Един ден през юли

Един ден, когато животът ни смачка достатъчно, ние няма да имаме смелостта, невинността и безгрижието да лежим така на улицата. Да лежим на стълбите пред вратата на склад и да заспиваме в прегръдките на думите си. Може би дори няма да помним тези моменти. Или ще се сещаме за тях с лек срам и скрит копнеж за това, което тогава ще сме изгубили.

Вятърът, който разнася натрапчив мирис на подправки от един от многото магазини на спокойната улица в съботния ден ще бъде погребан някъде там в най-съкровените ни спомени. Носталгия по лекия полъх в приятния летен ден и твоят чуруликащ, звучен смях, и сънените ти очи, как тихо се излягаш до мен. Неусетно бързо заспиваш и не подозираш за случващото се около теб, за вдъхновението, което се застоява все повече с всеки твой отнесен дъх.

Дали ще бъдем достатъчно силни, за да запазим тази непринуденост?

High hopes

Огледалото усети движение и като всеки път очакваше безкрайно познатите му две очи. Те никога не се променяха, но образът беше все различен. Той ту се любуваше на спокойната си стойка, допълнена с нежно разпиляна по раменете коса, ту критикуваше изящните си форми, които всъщност бяха достатъчно далеч от изящни. Този път обаче не се виждаха обаче чипият нос или плътните, но безчувствени устни, нито дори дълбокият втренчен поглед, способен да прободе всеки вид материя. Сега огледалото откриваше една необяснима небесна гледка, чийто смисъл бе още по-непонятен. Хоризонтът беше затиснат с плътен слой розови облаци, от които градът отдолу се озаряваше в мистериозно сиво-синкаво, като кристално ясна мъгла. Вдъхваше самотна хладина, каквато досега не бях усещала. Допира на крака ми до студените плочки на банята разми образа, а когато дръпнах завесата, той окончателно се скри. Разтопих се в контраста между горещата вода и ледените плочки, в които тя се разбиваше безмилостно. В този момент всичките ми мисли се уравновесиха. Очите, напълно изпарени от тялото, се промъкнаха през отдушника и отлетяха в атмосферата. Може би търсеха нещо, искаха да се влеят в една душа. Намираха се точно в центъра на огледалото. Издигах се бавно, но някой ме чакаше в небето. Подпрях лакти върху розовото облачно поле, беше като безкрайна цъфтяща вишна. Листенца от нея се откъсваха и изчезваха в пространството. Но вместо аромат, разпръскваха мраз. Но не като онзи, който ти щипеше бузите, когато отиваше да се пързаляш с шейна, нито онзи, който клати така или иначе голите клони на дърветата, или ти брули лицето на път за вкъщи. Този беше друг. Той се загнездваше в най-сигурното кътче на душата и рушеше фасади, градени с привидно внимание, но накриво. Не беше силен, но почувствах как обви ръце около кръста ми и ме дръпна рязко надолу. В отчаян опит за спасение протегнах ръка нагоре, търсейки така бленуваната си душа, но там беше само чистата синевина, която сега беше празна и самотна. Отдолу градът бе нехаещ и спокоен. Не си ли даваше сметка за студа навън, или пък самият град беше също толкова студен? Не забелязваше ли висящия таван, та той се сгромоляса толкова фатално.

Едуард Бенц

Ключалката щракна, но не се отвори. Трябваше да се надигне, да се дръпне леко и чак тогава да ме приветства с тихо изскърцване. Взех букета с четирите хризантеми от масата, а венчелистчетата им се извъртяха и се сляха с въздуха. Метнах сакото си от пода на табуретката, която беше отрупана с безброй много пуловери, сака и шалове, останали от зимата. Ръкавите му увиснаха безжизнено, печални от раздялата със студения под и бледнината на дланите ми.

Апартаментът ми се намираше в стар панелен блок, с източно изложение. Холът беше облят в натрапчива бяла светлина, единствено разколебана от тънки пожълтели пердета с дантела. Последните бяха на Едуард Бенц, от долния етаж. Бяха нови преди години, тогава се запознах с него.

...

Една есен, когато последните летни ветрове прибираха парещите си езици, и даваха ред на скръбните валежи да излеят своята балада. Минавах с колата и го видях, прегърнал пердетата свити, за да ги запази от стапящите се в асфалта капки. Предложих му да го закарам, ще ги порази в този дъжд. Качи се и някак завързахме разговор. Разказа ми за дъщеря си и как синът му е шизофреник. И пердетата били за него. Лекарството дало резултат, затова му ги купили, да му помогнат да се впише, да води нормален живот.

В крайна сметка ме покани да вляза. Направи ми чай и продължи да говори. Пердетата бяха целите накъсани, заекващи и безсмислени. Гласът му спря за малко, после изчезна напълно, но ръката му продължаваше ловко да кърпи мъртвите парчета. Синът, заради антидепресантите спал много, пречело на смените му, не можел да работи. Затова ги спрял. Веднъж бащата отишъл у тях, да сложи нови пердета, нападнат бил с нож, намушкан отново и отново. Незнайно кой извикал полиция, зашили Едуард, прелели му кръв, сина му отвели в изолирана стая.

...

Вече там не бяха само закърпените пердета. Ед беше хванал долния им край в едната ръка, и иглата в другата и спокойно довършваше работата си без изобщо да осъзнава, че снежнобелият конец отдавна е спрял да бъде едноцветен с плата. До него седеше синът му, строполясал се на пода, свит и ридаещ пред баща си и пълен с вина. Сърцето му беше оставило отпечатък на стената. Срещу табуретката на шкафа се появи шишенце с антидепресанти. Стенният часовник въздъхна и отидох на погребението на Едуард Бенц.

И ето ме, връщам се, попаднал в задръстване. Хватката ми трепери, виждам те, Ед, мъртъв насред филмова лента. Очите ми парят, от гняв и от болка, опитвам се да осмисля каквото ми каза. Как почти бе умрял и как все пак си настоявал да сложат пердетата в стаята в онова изолирано място, макар без успех. Как грижливо заши парчетата плат, защото нямаше средства за други. И как на вехтия фотьойл с излизаща от кръпките пяна, и пред лющещата се боя от вратите и тавана, твърдеше колко си богат. Как имаш жена си и дъщеря си, и как имаш живота ти и твоя син.

Най-доброто време

Ако можех да избягам през стената
Щях да вкопча кръст в искреността
А не да се пробивам с кол в душата
И да щипя писъци с протегната ръка

Ако чувствахте предсмъртна болка
Щях да ви напиша имената с кръв
Дяволът ми е свидетел колко
Лед стопих с книжа и връв

Ако имах полза да обичам
Щях да правя планини от пръст
Вместо пясъка щастие да наричам
И на вселената да пожелавам мъст

Ако можехте да сте сами различни
Щях да ви опиша с по-открехнато лице
Да протегна крак на пътища безлични
В по-доброто време, с по-добро сърце

Ако животът беше друг, неописуем
Щях да бъда слух за всеки звук
Днес животът пак е друг, непознаваем
Безмълвно тих, а мен ме няма тук

Ако бяхме глухи и не бяхме майстори на небесата
Щяхме да изгреем в по-засенчен култ
И пред зяпнала на Бог устата
Нямаше да декламирам: "Deus vult!"

Ако бих могла да бъда някой
Щях да съм човешка страст
Щях да изгоря стената до основи
Зноя вместо вас да бъда аз

Грация и лед

Страх ме е от бъдещето
От най-вълнуващия черен бисер
Въоръжена с по-малко от себеконтрол
И с пагубна и остра мисъл
Пази и прорязва моя протокол

Замъглява хоризонта над водата
Но корабите стигат този мой обречен кът
Явно виждат в неизвестното утеха
Може би са като мен, не виждат своя път
И искат чуждата съдба
Да облекат като нехайна дреха
Но защо, щом плаваме със скъсани платна?

Сирените се вдигат над водата и мълчат
За да слушат песента ми
Страните им ги къпе сол
Мелодията и дирите, които ще остави

Аз съм малка лодка с малко липсващи дъски
Чупя се, кова, потъвам
Фар след фара гасне в зенита на нощта
Вкаменявам се, плувам, тека
Надявайки се, че по тази плаваща земя ще намеря място за измръзналото си сърце
Вледенена се влача, пълзя към себе си
С душата, скрита в цветно стъкълце

Буря се виеше под тихи копнежи
Под нежни желания пътят ни да е вечен
Фенерите не мърдат, затова пък хвърлят светлина
Те угасват, а аз се губя в сутринта

Фарът ще падне със грация и лед
Дълбоко с вълните, откъдето бе взет
Фарът потъва със грация и лед
Връща се там, където не ще бъде приет

Студени длани нищо не дължат Дали от отмъщение, гняв, импулс? Вина очите пари, вият адските фанфари Колко ли ще издържат? Надолу, надолу, без скръб и без жал Надолу, където не би я предал Надолу бъдещето няма място Бог под земята, сваляш върха Изгряваш наново, но зъл е света Не връща отново, не дължи любовта Всеки отнема, но не от смъртта Кого ще обичаш, мъртвецо?

МИРОСЛАВА АНГЕЛОВА

Ноември 2019 | Със съвременната си приказка "Огледалото" Мирослава Ангелова от X г клас спечели голямата награда в литературния конкурс в памет на Яна Максимова. Второто издание донесе на Мирослава символичния сребърен ключ на Яна Максимова, а кои духовни врати ще отключи с него Мирослава ще избере сама.

Огледалото

Всяка сутрин се събуждах от ранните лъчи на слънцето, играещи си по прозорчето на малката стаичка, в която спяхме с баба. Отвивах се от тежкия юрган и дотичвах при дядо в кухнята. Той правеше чай и ми подаваше чашата. Винаги една и съща, не много хубаво измита от последното му следобедно кафе. Баба винаги се будеше последна. След като станехме, отивахме при кокошките в задния двор, огласящи утринния въздух. От верандата се чуваше "Гъбке моя", произнесено с най-милия ми глас на света, гласът на баба ми. Винаги ми викаше така, когато искаше да направя нещо, казваше, че раста като гъба, страшно бързо. Никога не съм мислила ,че нещата могат да са различни, че аз мога да порасна или те да се променят. Често ходехме до старото, потънало в прах огледало в коридора и стояхме тримата.Това беше нещо като ритуал за баба ми, много държеше на него, правеше я щастлива да ни гледа заедно. На мен също ми харесваше да стоя пред стъклото и да ни виждам заедно неразделни. Винаги се радвах на тази гледка, толкова естествена за мен, но и също толкова специална. В тези малки щастливи моменти усмивките на лицата им скриваха годините им. Баба често казваше "Един ден, Гъбке моя, ще си спомняш как сме стояли тук и колко сме били щастливи,един ден когато пораснеш".Не я разбирах много, тъй като всеки ден бях с тях, знаех как изглеждат щастливи и тъжни . Оглеждах ни от горе до долу, баба се усмихваше и гледаше към мен, очите ѝ сияеха, отразени в огледалната повърхност, криещи душата на един прекрасен човек. Мислех, че ще виждам тези очи всеки ден, докато една сутрин, когато се събудих и поредните топли лъчи блеснаха пред очите ми, на леглото до мен нямаше никой. За първи път реших, че баба бе станала преди мен и бързо заприпках боса по дървеният под на старата къща. Отидох в кухнята за поредната чаша чай, но нея я нямаше и топлината от котлона не ме посрещна на прага. След това съзрях дядо, стоящ на масата с ръце обгърнали лицето му. Чу ме, че влязох, но сякаш нямаше сили да ме погледне. Вече не бях толкова малка, бях на шест и знаех ,че нещо не е наред. Изтичах до него и го прегърнах силно. Не знаех какво да кажа и устните ми промълвиха само

- Дядо, кокошките се чуват, къде е баба, за да отидем да ги нахраним?

Още същата секунда съжалих, че бях изрекла това изречение, защото тези думи го натъжиха повече. Погледнах надолу, сълзи се спускаха по изстрадалото му лице и падаха върху старата мушама на масата. Няколко минути стояхме потънали в тишина, докато той не вдигна глава и в почервенелите му очи се четеше дълбока болка. Сърцето ми биеше учестено, чакащо някакъв звук. Дядо успя да промълви единствено

- Днес баба я няма - и две солени сълзи се спуснаха плахо около бръчките на лицето му. - А утре? - гласът ми се разля в стаята и потъна в старите мебели. - Къде е? - с изтънял глас попитах аз, но отново останах без отговор. Без да се усетя очите ми потънаха в сълзи и усмивката на лицето ми помръкна. Дори не знаех защо бе тази тъга носеща се във въздуха, но не можех да не я усетя.

- Утре и вдругиден... след седмица и след две, тя няма да се върне. – и с тези думи той отново впи поглед в пода , сякаш търсещ нещо между пукнатините на дървените дъски. На следващата сутрин се събудих и лъчите на слънцето се гонеха по празното легло до моето. Виждаха се прашинките във въздуха, блещукащи сякаш там имаше живот и лъчезарната и душа бе още тук. Така се събуждах всяка сутрин, гледайки блясъка на прашинките отразени от светлината. Мислех си за нея, че на другият ден може отново да я видя, но времето си минаваше, прашинките се множаха и нея още я нямаше. Дядо не говореше много, спряха сутрешните чайове и веселите усмивки.

Една сутрин станах рано и отидох до кухнята, запалих котлона и направих горещ чай, решила да му дам топлината останала в моето сърце. Подадох му чашата, с надеждата да стопля неговото. Той се усмихна. Липсваше ми да го виждам усмихнат.

- За теб, дядо!

- Благодаря ти, мила.

На лицето му се появи благодарна усмивка.Къщата грееше от слънцето и затова хванах дядо за ръката и импулсивно, сякаш теглена от някаква сила го заведох до огледалото в коридора. Застанахме пред него, аз с усмивка, той с тъга.

- Дядо, какво виждаш? - звънливият ми глас се понесе по въздуха.

- Празнота, слънце мое.

- А знаеш ли какво виждам аз, нас тримата, щастливи както, когато баба ни водеше тук, засмяна. Ти каза, че няма да я видим дни, седмици,месеци, но тя е тук до нас на огледалото.

На другата сутрин до мен на леглото стоеше той с чаша чай и старата му усмивка, пълна с живот. Двамата отидохме и изчистихме потъналото в прах огледало и се огледахме в него, виждащи точно това, което трябваше да видим, щастливи трима... макар и само двама.

НИКОЛА МАКСИМОВ

Хората, корените и световете им

Есе по морален проблем

Всеки човек сам по себе си е един свой свят. Той е една необятна вселена, сътворена от характер и мечти, обогатена от преживявания, но преди всичко - дефинирана от фундаментално чувство за принадлежност. Какво се случва когато му се отнеме това, което го определя като човек? Той изобщо жив ли е ако се “откъсне” от своите корени?

В Хайтовия разказ “Дърво без корен”, Гатю се сблъсква точно с това. Старецът е “присаден” далеч от своя свят. Като “чужд” човек в новата среда, Гатю - традиционен, патриархален българин, неизбежно усеща в дълбочина дехуманизираната реалност на модерния свят. Той вижда модерното отчуждение така, както само “присаденото дърво” може да го види. Гатю привидно си има всичко. Но вътрешният му свят е в пълен контраст с външния. За човек е невъзможно да се адаптира към среда, в която ценностите са в разрез, с всичко, в което той вярва. Той не може да промени същината си. В неправилния свят, завинаги остава неразбран, непонятен, сякаш дори невидим, а пламъкът му непрестанно бива потушен. Той е никой. Направо вече не съществува!

“Корените” на Гатю всъщност не опират до домашен комфорт, а до Гатювата екзистенциална опора, която е именно възможността да пресътворява сам своята действителност със своите две ръце, да бъде главния герой в собствения си филм, там, където принадлежи. Човекът с чисто патриархална духовност осмисля живота си като се труди и като придава характер на заобикалящата го среда като я индивидуализира. Той е ценител на истинските и автентични човешки отношения, а безразличието на модерния живот го убива бавно. В този нов, консуматорски свят, където Гатю попада, човешкото е изгубено и заменено с материализъм и погубващ стремеж към издигане в социалния живот, даващ илюзорното чувство за ползотворен живот. Гатю вижда труда като своеобразен извор на живот, а през очите на модерният човек, животът ще придобие смисъла си тогава, щом настъпи дългоочаквания ден, когато най-после ще може “просто да си гледа кефа”.

Тази Хайтова реалност всъщност доста добре отразява и днешната действителност. С “преливането” на поколенията от едно в друго, с непрекъснатия преход от селското към градското, хората, които носят в себе си патриархалното и го бранят, биват метафорично “изкоренени” - като орли, принудени да кацнат, вместо да летят високо горе до последния си дъх. Преследвани от чувство за безполезност и разрушителна носталгия към нещо, което може би никога не е било и няма да бъде, тези хора “принадлежат” на други времена. Техните корени са тази тяхна метафорична връзка с миналото, която обаче се прекъсва на все повече места в поколенията.

Човешката природа е такава, че човек трудно може да живее извън своя естествен идеологичен “хабитат”. Тогава, макар и жив, той е изгубил усещането си за смисъл. В днешния свят обаче, това чувство за смисъл лесно бива илюзорно придавано чрез коварен консумеризъм, който бавно и неусетно превръща хората в пионки на живота, където те вече не играят главната роля. С развитието си, човечеството извършва автодеструктивни процеси, сътворявайки дехуманизирана реалност, където е все по-голямо предизвикателство да останеш свързан със същината си. Въпреки всичко, носители на патриархалното винаги ще съществуват. Все по-трудно ще е обаче за тях да издържат на опитите на съвременната действителност да ги “изкорени” и “присади”.