МАСТИЛОТО

Мастилото! То безспорно е анахронизъм!! Кой пише сега с мастило!? Ненужно изпаднало от „мастилницата“ на времето!...

Но то... носи... аристократизъм, духовност, изящество... а те не са анахронизъм! Каква естетическа наслада поражда изписването на буквите, думите... понякога тънко... и дебело... Хармония от линии, извивки, орнаменти и заврънтулки!... В тях е целият човек - духовен, божествен... грамотен или не... алчен... решителен! Господар или роб!

Мастилото“ казва истините! Ще ги търси, намира, споделя и насърчава. „Мастиленото слово“ ще сътвори вълшебен „мастилен свят“ , в който достойни са добре дошли!

Александър Емилов

О5 . О2 . 2О2О

100 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ЛЕДА МИЛЕВА

Скромно посвещаваме тези импресии-фрагменти на светлата памет на дъщерята на Гео Милев и създателката на „Зайченцето бяло”.

Зайченцето бяло

цял ден си играло

в близката горичка

със една сърничка.


Вече се стъмнило,

слънцето се скрило.

Зайчето разбрало,

че е закъсняло.


Хукнало да бяга,

както му приляга,

но във тъмнината

сбъркало следата!

Седнало да плаче

малкото юначе.

На кого да каже

път да му покаже?


Спряла под елата

с лампичка в ръката

малката Светулка,

на щуреца булка.


Зайчето видяла,

пътя му огряла.

Отишло при Зайка,

милата си майка.

ЕДИН ДЕН ПРЕЗ ЮЛИ

Един ден, когато животът ни смачка достатъчно, ние няма да имаме смелостта, невинността и безгрижието да лежим така на улицата. Да лежим на стълбите пред вратата на склад и да заспиваме в прегръдките на думите си. Може би дори няма да помним тези моменти. Или ще се сещаме за тях с лек срам и скрит копнеж за това, което тогава ще сме изгубили.

Вятърът, който разнася натрапчив мирис на подправки от един от многото магазини на спокойната улица в съботния ден ще бъде погребан някъде там в най-съкровените ни спомени. Носталгия по лекия полъх в приятния летен ден и твоят чуруликащ, звучен смях, и сънените ти очи, как тихо се излягаш до мен. Неусетно бързо заспиваш и не подозираш за случващото се около теб, за вдъхновението, което се застоява все повече с всеки твой отнесен дъх.

Дали ще бъдем достатъчно силни, за да запазим тази непринуденост?

Яна Василева, X a

HIGH HOPES

Огледалото усети движение и като всеки път очакваше безкрайно познатите му две очи. Те никога не се променяха, но образът беше все различен. Той ту се любуваше на спокойната си стойка, допълнена с нежно разпиляна по раменете коса, ту критикуваше изящните си форми, които всъщност бяха достатъчно далеч от изящни. Този път обаче не се виждаха обаче чипият нос или плътните, но безчувствени устни, нито дори дълбокият втренчен поглед, способен да прободе всеки вид материя. Сега огледалото откриваше една необяснима небесна гледка, чийто смисъл бе още по-непонятен. Хоризонтът беше затиснат с плътен слой розови облаци, от които градът отдолу се озаряваше в мистериозно сиво-синкаво, като кристално ясна мъгла. Вдъхваше самотна хладина, каквато досега не бях усещала. Допира на крака ми до студените плочки на банята разми образа, а когато дръпнах завесата, той окончателно се скри. Разтопих се в контраста между горещата вода и ледените плочки, в които тя се разбиваше безмилостно. В този момент всичките ми мисли се уравновесиха. Очите, напълно изпарени от тялото, се промъкнаха през отдушника и отлетяха в атмосферата. Може би търсеха нещо, искаха да се влеят в една душа. Намираха се точно в центъра на огледалото. Издигах се бавно, но някой ме чакаше в небето. Подпрях лакти върху розовото облачно поле, беше като безкрайна цъфтяща вишна. Листенца от нея се откъсваха и изчезваха в пространството. Но вместо аромат, разпръскваха мраз. Но не като онзи, който ти щипеше бузите, когато отиваше да се пързаляш с шейна, нито онзи, който клати така или иначе голите клони на дърветата, или ти брули лицето на път за вкъщи. Този беше друг. Той се загнездваше в най-сигурното кътче на душата и рушеше фасади, градени с привидно внимание, но накриво. Не беше силен, но почувствах как обви ръце около кръста ми и ме дръпна рязко надолу. В отчаян опит за спасение протегнах ръка нагоре, търсейки така бленуваната си душа, но там беше само чистата синевина, която сега беше празна и самотна. Отдолу градът бе нехаещ и спокоен. Не си ли даваше сметка за студа навън, или пък самият град беше също толкова студен? Не забелязваше ли висящия таван, та той се сгромоляса толкова фатално.

Яна Василева, X a

О2 . О2 . 2О2О

Природоматематическа гимназия „Акад. Иван Гюзелев”, участник в проекта „Обичам моето училище”, през месец февруари почита паметта на Апостола.

Смъртта през февруари е най-страшна! Не само защото си отиват майки и бащи, а защото „кървавата и многоръката” отнема на българите Левски – Апостола на свободата.

Красива смърт няма. Тя винаги е грозна, но едно е да загинеш ГОРЕ, на БАЛКАНА, посред лято, макар и без гроб. Съвсем друго е зимната виелица и черната смърт да ти се явят заедно, ДОЛУ, в ПОЛЕТО.

През февруари българският свят се вледенява. Кръвта в жилите замръзва, а бесилото се превръща в изгубена вяра в живота.

ПОСЛЕДНАТА ИЗПОВЕД НА АПОСТОЛА

„Нито един човек не загива за истината. Героите загиват за това, което искат да е истина!”

На 12 януари 1873 година приключва разпитът на Васил Левски пред Извънредната комисия. Два дни след това е постановена присъдата – „смърт чрез обесване”. Протоколът е изпратен в Цариград.

Дяконът отдавна е разчистил сметките си със своя Бог. Той е България! Предсмъртната му изповед е пред Нея.

Народе! Дойде време разделно – аз да бъда обесен, ти да продължиш напред. Светът си тръгва от мен! Виж ме, твоят карловец, сам в затвора със строшени крила. Всичко бих дал да стигна до края, но знайно е, че край няма. Преди да разлюлея бесилото, искам да знаеш, че каквото съм правил, правил съм го за теб. За чиста и свята република!

Народе, толкова беше с мен – Васил Дякон Левски! Всичко има край, вечна е само надеждата. Би било жалко, ако с обесването ми увисне на примката и идеята, която пробуди робската земя. Ти знаеш, че „Ако загубя, губя само мене си”.

Прости ми, ако съм ти давал повече опиум, отколкото можеше да понесеш. Ако съм бил алчен кръчмар, който те е опивал с „лудо вино”, за да ти вземе не само кесията, а и душата!

Народе, често оставах сам! Търсех те, но ти бягаше от мен. Защо? Сега ще ме търсиш, но ще бъдеш сирак! Кръгъл! И сам!

Народе, ето го краят. Аз не съм смъртник, излязъл в отпуск в живота! Всеки ден е последен. Остава само едно – да разлюлея Бесилото!

Утре, когато изстине карловската ми кръв и тялото ми замръзне в едно с въжето, ще чуеш вълчи вой! Той ще ме оплаче!

Заклевам те, българино, търси ми гроба. Когато го намериш, прошка ще намериш!

На 18 февруари 1873, във вторник, пазарен ден, рано сутринта Левски е изведен от килията за опасни престъпници.

Тъпани и зурли го водят към бесилото – блед, измършавял, безизразен в лицето, примирен, наметнат с турски шинел. На шията му виси табела „с греховете му”. Всяка прилика не е случайна.

Кръст няма, има бесилка! Като врата към небето, към Рая и Ада! И поп има . . . И Покаяние?! За какво?!

От далечната белота на полето някаква жена, облечена в черно, махаше с ръце и тичаше към бесилото!

БЪЛГАРИЙО! . . . БЪЛГАРИЙО! . . .

НИЕ ТРЯБВА ДА СМЕ ВЪВ ВРЕМЕТО, АКО ИСКАМЕ И ВРЕМЕТО ДА БЪДЕ В НАС!

„ ... всички хора са създадени и надарени от своя Създател с определени и неотменни права, сред които са правото на Живот, Свобода и стремеж към щастие.”

Декларация за независимостта

Трудно се пише за Тебе, Апостоле, ужасно трудно! Не знам причината, не я и търся, но едно е ясно – трудно допускаш до себе си недостойни. Уж си бил „свенлив като мома”, а пък то - цяло „страшилище”. Уж всичко знаем за тебе, но все си оставаш загадка. Нещо отнесе в гроба си, но какво – НЕ ЗНАМ. Поне гроб да имаше. Това ли ни е грехът към теб! Ти ли ни наказваш, дето сме „заспали”, че бял ден не видя тая държава, откак се освободи. Много герои има МАЙКА БЪЛГАРИЯ, но Ти си нейната икона. И това е загадка. Всички го знаят, никой не може да го обясни.

Мястото на Пастира е при стадото, и ти беше добър пастир. Защо „беше”, ти пак си! И от гроба, дето го нямаш, ни казваш, че сме „заспали”, но никой не чува. Ти си извън времето, но си и в него, и то е в теб! Словата и делата ти няма да бъдат забравени, защото са истински – с душа, НАДВРЕМЕВИ. На разтегливо понятие като времето ти си господар, защото си го заслужил да ти служи. Избрал си по-трудния път, за да остане нещо след тебе, и не нещо – всичко. Като те обеси Али Саиб паша, душата народна обеси. Проклет да е! Народ без душа сме, Апостоле! Не знам да си се родил в ясла, не знам звезда да е изгряла и мъдреци да са ти се кланяли, но чудеса вършиш, Апостоле. Ти самият си Чудо Българско, дето май не заслужаваме . . . И Голгота си имаш, в Къкрина! И Юда си имаш, истински! И Възкресение имаш! . . . Но светец не си и няма да бъдеш. Не ти и трябва! Свободата не ще молитва, а иска сабя . . . и Караджата. Ти сам го разбра при хаджи Василий. Твоят Бог не беше в метоха „Света Богородица” и като му пееш херувикото, не му служиш. Твоят Бог беше България! Твоят кръст – делото народно!

Толкова пътища изброди, Апостоле, толкова студ събра, да стигнеш до. . . Бесилото! Може ли то да е цел, да осмисля живот. Зависи за какво умираш, ще ми кажеш, и ще си прав. Онзи, другият „луд”, Ботев, от Калофер, го е казал:

Тоз, който падне в бой за свобода . . .

Да, не умира! А колко живи има, дето никога не са се Раждали! Личности, Апостоле, личности иска България, но все мекерета я управляват и Ти, май, зян си отиде. Защо ти трябваше?! Защо не си стоя Дякон, или поне Даскал! Хляб щеше да имаш, жена, деца . . . Сигурно ще ми кажеш като поета, че БЯЛ ХЛЯБ не стига . . .

И пак ще си прав, Апосотоле! . . . Още нещо ли има . . . НЕ ЧУВАМ . . . Говори високо!

Всички да чуят! ! ! . . .

ВРЕМЕТО ли? Какво за ВРЕМЕТО? Разбрал Си ВРЕМЕТО! Пак си прав, Апостоле. А ние кога ще го разберем? . . . И каква полза, като го разбра? Увисна на въжето – замеряха те с камъни циганите и те плюха и клеха. И гроб нямаш! Беше достатъчно „глупав”, за да бъдеш смел! Прости ми, Апостоле! Не си вярвам, но питам, защото ми тежи, като гледам как сега разбират времето. То едно и също ли е Това Време? Моето и Твоето! Твоето крещеше: „Сего е моментът за Свободата!”. Моето вика с пълно гърло: ”Граби, колкото можеш, сега е моментът!”.

Пак не си вярвам, Апостоле! Знам какво казва Времето. Същото като на Тебе. Тя, Свободата, винаги трябва, но ме е страх, Апостоле, че не е същото! Сего турци няма, от кого да се освобождаваме. Голяма мъка, Апостоле! По-страшно от свободен роб няма. Не знаем какво да я правим Тая свобода! Много ни тежи! Друг да е виновен – срещу него да се обединим, а то – сами си го правим. Като хиени се държим и хиени възпитаваме...”псета и вълци вият в полята. . . ” И двамата оглушаваме от грозния вой: Ти – в надвремието, аз – в моето време. Ние като сме виновни и като няма кой да ни отвори очите, сами ще се затрием. То поне роби да бяхме . . . Не си вярвам. Хора без време останахме. И поетите ни мълчат.

Говори Ти, Апостоле! Викай силно, така, както крещя от килията, че сме „заспали”. Докога? Дано те чуе някой! Събуди ни, накажи ни, научи ни, ПРОГЛЕДНИ НИ . . . ! За Свободата трябва да се будува! Ти очи не затвори и я опази! Питам се, трябва ли ни на нас?! Не ни ли пари пръстите? Някой много ни обърка, Апостоле! Помогни отново, води стадото, дръгливо и наплашено, нищо, че то гроб не ти даде. Прости му, Апостоле! Дано това си шептял на поп Тодор край Бесилото. ПРОКЛЕТО ДА Е !!! Дано си дал прошка на България, НИЩО, ЧЕ ТИ БЕШЕ МАЩЕХА!

ОБИЧАМЕ ТЕ, АПОСТОЛЕ, И ПРОСТИ!

Вече знам как се пише за теб – с чисти ръце, с много любов и . . . НА ЗАЗОРЯВАНЕ, КОГАТО СЕ РАЖДА ВРЕМЕТО!

Надежда Черкезов


Международен конкурс за есета “Ние трябва да сме във времето, ако искаме времето да бъде в нас” по случай 170 г. от рождението на Васил Левски


СЕДЕМНАДЕСЕТ ЗАПТИЕТА

Мълвата е вечният скитник по пътищата на живота. Таза мълва казва, че седемнадесет заптиета са уловили неуловимия български дух край Къкрина. Те може и да не са били наясно, че остават в историята като седемнадесетте юди - злодеи, че оставят сирак един велик страдалец - народ.

Мълвата казва, че заптиетата топели снега из двора на ханчето, защото, бягайки, Левски хвърлял бели меджидиета, за да останат парите за народа. Tия бели пари търсели и хората, когато по-късно идвали на групи и мълчаливо пълнели торбите си със сняг.

Мълвата говори обаче, че те палели и свещи на отпечатъка в снега, където паднал ранен Левски. Мъжете пушели, а жените стоели в черно и се кръстели пред малката икона, сложена в снежния силует на Апостола. Някой даже покрил отпечатъка с конски чул, за да не го засипе снегът. Гарваните летели ниско и стръвно и като че ли искали да го изкълват, но хората го бранели гневно с тоягите си !

Мълвата шепти даже, че най-буйният селянин взел брадвата и почнал да сече плета, на който увиснал Дякона. После грабнал главня от огъня и го запалил. Искрите се разхвърчели из небето като огнени светулки. Гарваните се изплашили и отлетели панически вдън гори тилилейски.

Легендата разказва, че тогава се запалил самият снежен отпечатък над Апостола. Лумнал страшен пламък, а от него излязъл духът му и тръгнал по българската земя... Смаяните селяни забравили за белите пари, прекръстили се смирено и тръгнали бодро след него, озарени и вярващи !

Плетът станал на пепел и вятърът го пръснал нищото.

Мълвата твърди, че всичко това е измислица, но възглавницата, на която за последно е лежала „лудата глава“ на Дякон Игнатий, наистина пази нейния отпечатък и бунтовните мисли, които ни спасяват да останем „НАРОД ????"

> КАТЕГОРИИ <